Публикувано в блога на Рашид Рашид
Спомням си 2006 г., когато бях трети курс студент по специалност Екология и опазване на околната среда в Лесотехническия университет, в аулата ни прожектираха Неудобната истина на Ал Гор. Бях под въздействието на филма няколко дни. Бях напълно убеден, че глобалното затопляне е нещото, което чаках да боря цял живот (бях на 21 години). Трябва да призная, че Greenpeace (техните пищни акции срещу ядрени централи, рафинерии и т.н.) има огромна роля в избора ми за професионално развитие. Бях убеден, че ще дойде ден (и аз ще го доживея), в който едно дърво ще е по-ценно от един човешки живот. Бях готов да се връзвам за дървета, за да ги спася от багерите. Бях готов да отдам живота си за тази кауза, затова и решението ми за избор на професия беше предрешено още в 8-ми клас.
След Неудобната истина започнах да чета и да се интересувам повече как да намалим емисиите на въглероден диоксид и да декарбонизираме икономиката ни. Паралелно с това имах лекции и упражнения по различни дисциплини. Почти всеки преподавател казваше как основната цел е отделяне на повече СО2, защото това е индикатор за пълно горене, а пълното горене е “Бог” в промишлеността. Цялата инженерна мисъл след Втората световна война е била насочена към подобряване на процесите и увеличаване на ефективността, т.е. максимално СО2 и минимални емисии на замърсители (особено въглероден оксид (СО)) и загуба на енергия.
От една страна получавах образование, което боготвореше СО2, а в същото време четях интересни предложения за борба с глобалното затопляне. Някои от тях наистина си заслужава да ги спомена:
Изграждане на щит между Слънцето и Земята;
Боядисване на планините в бяло с цел намаляване на уловената слънчева радиация;
Машини за улавяне на СО2 от атмосферата и превръщането им в гориво;
Складиране на СО2 в пещери, газохранилища и минни галерии.
Виждах някакво безумие в статиите, които извън университетските лекции четях, но се сещах за идеите на Томас Малтус и Римския клуб от учебника ми по География за 9-ти клас, според които природните ресурси ще се изчерпят и човечеството ще загине. Тогава актуален беше терминът “рационално използване на ресурсите”. Да, определено имахме 40-50 години, след което няма да имаме въглища и нефт. Трябва наистина да се действа незабавно.
През 2007 г. Ал Гор и учените от Международния панел за климатични промени (IPCC ) получиха нобелова награда. За мир…
През 1989 г. със семейството ми бяхме изгонени от България и вместо в Турция сме решили да отидем в Швеция. Швеция е прекрасна страна, която приемаше политически бежанци от Източна Европа и арабския свят. Живяхме там година и половина. Затова и имам специален интерес към шведската култура. Следя нобеловите награди. Спомних си, че през 1994 г. Ясер Арафат беше сред лауреатите. Но мир в Палестина няма и днес. И така повечето лауреати на тази награда по-скоро са за поощряване на позитивни действия, насочени към по-мирен свят, а не за реални постижения. Наградата за мир определено е социална и политическа. Нещо не беше наред в това политик (Ал Гор) и учени да получат тази награда и то заедно, но не знаех какво е. Явно наистина положението е било извънредно. Нищо…
Макар странните мерки, които се предлагаха за борба с глобалното затопляне на климата и странното участие на политик, кандидат за президент на САЩ, в “научни дебати” (спомням си как Гор предсказа, че планетата ни има едва 10 години и после няма да има връщане назад), реших, че не пречи в името на доброто на планетата да се описват апокалиптични картини, все пак е нужно хората да бъдат пробудени. Приех, че благородната лъжа е приемлив подход в името на тази грандиозна кауза.
В специалността, която учих, всички дисциплини ми бяха интересни. От качество на въздуха, замърсяване на водите, почвите, лесовъдство и концепцията за вечната гора до борба с ерозията, дендрология, дендрохронология и дори фотограметрия. Бях решил, че ще се доверя на ЛТУ и дадох всичко от себе си да изпълня всяка задача.
Темата на дипломната ми работа беше, свързана с дендрохронология и дендроклиматология. Дендрохронологията е наука, която датира различни събития в годишните пръстени на дърветата. Започнах да чета повече по темата. И не защото ми се отдаваше, а защото беше сложно и предизвикателно, за разлика от останалите предмети, които ми се отдаваха далеч повече. Годишните пръстени с климатични или с данни за замърсители могат да кажат много за миналото на даден регион. Така се запознах с труда на Нед Николов, български учен в САЩ. Препоръчвам на всеки да се запознае с труда му.
Преди да се закрие шведското посолство в София, получих символична мини Нобелова награда за екология. Наградата ми беше да посетя фабриките на СААБ, АстраЗенека и Орифлейм в Швеция. Спомням си, че в Стокхолм през 2010 г. имаше заведения за бързо хранене с изчислени емисии на СО2 за всеки бургер, а надписът стоеше до този на цената. Въглеродният отпечатък вече беше валута, която измерва колко сме зелени. Западното общество определено приемаше сериозно глобалното затопляне.
Ден след завършването на висшето си образование започнах работа в denkstatt. Темата за климата в сектора на устойчивото развитие беше в тотален фурор. Основна цел на всяка компания, която иска да е зелена беше изчисляване на емисии на СО2 и търсене начини за компенсиране. Днес ми изглежда като много детайлна книга на всички грехове и оценка какви индулгенции трябва да платят, за да им бъдат опростени греховете. Шефът ми (Боян Рашев) беше завлядан от темата и всеки месец проверяваше бюлетините на НИМХ, за да провери с колко средномесечната температура за България е по-висока от средната, а тази разликата се наричаше аномалия. Добре, че имахме други интересни и полезни за околната среда дейности.
Годините минаваха, прогнозите на учените от IPCC не се сбъдваха, планетата не вървеше към апокалипсис както Ал Гор предсказа, а съмнението в мен, че нещо не е наред продължаваше да живее. Дали състоянието на околната среда беше перфектно? Не, в никакъв случай, но точно това промени мнението ми. Защо състоянието на определени компоненти и фактори не се променяха? Нали стотици учени работят за това?
Ключовият момент за мен беше да приема, че истината е просто истина и нищо повече, а благородните лъжи може би са добър подход за справяне с проблеми в личния живот, но в науката те не са добре дошли. Така започнах да чета и други автори. Наистина имаше много учени, които бяха поръчани от фосилното лоби. Също така обаче имаше и други учени, които далеч не повтаряха мантрата на IPCC. В работата имах колеги, които бяха още под въздействието на Ал Гор, с огромен ентусиазъм към проблемите на климата. Каквото и да се случи, все климатът се сочеше за виновен. Много валежи – климатът е виновен. Малко валежи – климатът е виновен. Урагани – климатът е виновен. Климатът вече можеше да обясни всичко.
Глобалното затопляне вече беше изместило всички екологични проблеми. Какво се случи с горите и техните проблеми, за които толкова време се отделяше в ЛТУ? А кога щяхме въведем концепцията за вечната гора? За климатичните политики горите бяха просто тонове СО2 и нищо повече. Не, гората не е това, поне не ме научиха на това в университета.
А какво се случи с тежките метали? Тежките метали от промишлеността няма да се изчистят още 10 000 години, но те бяха забравени. В райони със замърсяване с тежки метали все още има проблеми с акумулацията им в растенията, животните и човека. Това са реални екологични проблеми, с които живеем всеки ден и които ни убиват.
А бракониерството и нелегалният трафик на защитени видове? Те са в пика си и застрашават стотици видове от изчезване. Но и те не са важни, защото климатът е по-важен. ЕК не финансира приоритетно подобни дейности, а университетите, научните институти и организациите са длъжни да работят по “проблеми”, за които получават финансиране.
А какво се случи с качеството на въздуха? Качеството на въздуха до 2015 година не беше във фокуса на почти никого. Не само в България, цяла Европа не се интересуваше от качеството на въздуха. Проблемите, за които учих от 2004 до 2010 продължаваха да съществуват и през 2012. Същите елементарни проблеми – коли без катализатори, изгаряне на отпадъци за извличане на метали, печки на дърва и въглища през 21-ви век. Още повече, масово политици, журналисти и дори експерти говореха и още говорят за намаляване на емисиите на СО2 като подход за справяне със замърсяването на въздуха. СО2 вече имаше нова роля – замърсител, а не извор на живот, както пише в дебелите книги. Все още срещам хора, които смятат, че чист въздух означава такъв без СО2. Като професионалист чувството при тази ситуация мога да сравня с лекар, който се сблъсква с антиваксър, а когато екологични организации от “колеги” да говорят същите лъжи – все едно лекар да се сблъска с колегата си хомеопат. Благородната лъжа отдавна се беше превърнала в отвратителна манипулация и „машина“ за насочване на вниманието към климата.
Мога да кажа, че единственото място, в което можех да прочета нещо за качеството на въздуха, което да не включва СО2, бяха лекциите ми от университета. Екологичният сектор вече приемаше СО2 за замърсител на въздуха. Да, това съединение, което дава живот, вече беше ултимативното зло. Чудех се защо ли в парниците изкуствено увеличаваме именно концентрацията на СО2?
Първият лъч надежда дойде от вече бившия ми шеф Боян Рашев (2014), който беше установил връзка между нивата на замърсяване в ЕВРО стандартите и климатичните политики в ЕК. ЕК е позволявала дизеловите двигатели да имат по-високи нива на замърсители в името на спасяването на климата. Сега вече имаше и цифри, а не само съмнения и неразбиране. Климатичните политики и качеството на въздуха не бяха съвместими. Може би година след това избухна и скандала Дизелгейт. Нищо, че публиката остана с впечатление, че автомобилните производители са виновни, всички знаехме, че всъщност ЕК беше неадекватната страна в случая. Признавам, бях много щастлив, че някой извън академичните среди започна да говори за въздуха, така както трябва да се говори. Вече и Боян правеше забележки на събеседниците си, когато чуе, че СО2 е замърсител. Отне около 2 години темата за въздуха да стане актуална, но стана.
Дизелгейт установи, че автомобилните производители софтуерно са манипулирали емисиите на замърсителите, с което се доказа, че ЕВРО стандартите за нивата на замърсители не се спазват в реални условия. В този момент на триумф и нужда от действия с цел намаляване на замърсяването от транспорта, Greenpeace насочи вниманието отново към климата и СО2. Дизелгейт нямаше нищо общо с емисиите на СО2, но това не спря активистката организация да се опита да погребе проблемите на замърсяването на въздуха като представи напълно различен проблем. Още по-отвратителното е, че Дизелгейт е продукт на климатичния лобизъм. Дизеловите автомобили имат по-ниски нива на емисии на СО2(дизеловият двигател е по-ефективен откъм емисии на СО2), поради което климатичното лоби в ЕК от години си затваряше очите за реалните проблеми в името на климата. С този ход на Greenpeace, надеждата (esperansa бе любимият ми кораб на организацията) в мен, че те работят за опазване на околната среда, се изпари.
Днес климатичното лоби отново е в атака, този път използва дете (Грета) като лице на кампанията си. Светът за пореден път е подведен и манипулиран. Климатичното лоби се крие зад Грета и не показва истинското си лице. За пореден път се появява пророк, който е изпратен, за да спаси човечеството от наближаващия апокалипсис. Пророкът възкръсна, а религията набира нови членове. Климатичният активизъм има ясна програма:
По-малко деца;
По-малко и по-скъпо месо;
По-малко и по-скъпо мляко;
По-малко и по-скъпи коли;
По-малко и по-скъпо пътуване със самолет;
По-малко и по-скъпа енергия.
Неспазването на програмата означава тотална гибел на планетата до 10 години… за пореден път.
Не се определям като климатичен скептик, защото не изключвам антропогенните дейности да оказват въздействие върху климата. Засега обаче никой не може да каже какво е участието на човека във формирането на климата. Поради тази причина не смятам, че трябва да променим драстично начина си на живот или разрушим всичко, което човечеството е постигнало през последните няколко века. Дори повече, сегашната ни цивилизация е достигнала това ниво на развитие именно след индустриализацията. И именно индустриализацията ще ни помогне да не последваме съдбата на изчезналите цивилизации. Днес планираме да населим дори други планети, т.е. да създадем подходящи условия за живеене извън Земята, но в същото време вярваме, че Земята може да стане необитаема. Звучи като евтина фентъзи книга…
Критиката ми към климатичния алармизъм по-скоро е за подхода на работа, а не за научната част на нещата. Заливат ни с информация как учените от IPPC твърдят едно или друго. Докладите на IPCC не се пишат от учени, а от политици. Поставянето на политиците да определят и водят науката е вече изпитан механизъм на антихуманни политически догми. Не приемам и представянето на климатичните промени в стил комунистически лозунги вместо с практични примери. Който и да е политик или учен или самата Грета посмее да каже в прав текст какво всъщност цели борбата за климата, не само няма да получи подкрепа, но и ще бъде осъден от масите на вечна изолация.
Да, Грета се бори да ни направи вегани, да нямаме личен автомобил, да не пътуваме със самолет и да нямаме повече от едно или максимум две деца. В това вярва тя и е готова да жертва дори кариерата на собствената си майка. Какво обаче искат тези, които са зад кулисите? Грета в едно интервю сподели колко е разочорована от определени хора, които твърдят, че са зелени, но всъщност ядат месо, возят се в коли и летят със самолет. Тя определи това поведение като лицемерие. Права е. Наистина личният пример е важен, особено за толкова рестриктивни мерки. Странно е да си климатичен активист и да имаш личен самолет, с който летиш, за да си вземеш “зелената награда” или да имаш имение на брега на океана. Това, което Грета не може да разбере и може би никога няма да разбере е, че хората зад нея не искат забрана за месото, автомобилите, самолетите, децата. Те искат просто тези неща да струват повече, по-малко хора да имат достъп до тях, а събраните пари от данъци да влизат в държавните бюджети, за да може те да решат какво да се случи с тях.
Ако наистина ни чакаше апокалипсис, не след 10, но дори след 30-40 години, тогава дали бих се съгласил да се боря за климата? Не, не и по този начин, но бих се отдал да привличам последователи с една единствена цел – доброволно да станат вегани, да се откажат от колите си и да спрат да летят със самолети. Може би нямаше да успея в целта си, но щях да съм пробвал с подходи, които не са антихуманни и не отнемат най-важното – свободата и правото на избор. За да се отдам на подобно нещо, ще са нужни солидни научни доказателства, а не политически лозунги, разбира се.
Сега знам, че никога едно дърво няма да е по-ценно от един човешки живот. Дори повече, цяла Амазония не струва колкото един човешки живот. Моята кауза остава непроменена, но вече осъзната, тя все още е справяне с екологичните проблеми. Въглеродният диоксид не е замърсител, а извор на живот, а въглеродният отпечатък в никакъв случай не измерва колко сме зелени и устойчиви. Имам неочаквани пречки в лицето на климатичните алармисти, които искат не само цялото внимание и финансиране, но и не осъзнават колко могат да навредят на зелената кауза като насилствено я приватизират, подменят и предизвикат загуба на доверие на голяма част от хората като я представят като мръсна националсоциалистическа идеология, но борбата тепърва предстои.
Автор: Рашид Рашид
