Казвам се Ганка Славкова и съм на 54 години. Живея в град Пловдив, но мястото където винаги се връщам с любов е едно малко, китно селце близо до град Велико Търново. Село Русаля като повечето села в северна България не блести с някакви особени забележителности, които да го правят атрактивно за туристите. Покрай селото обаче има стар римски път, по който се предполага, че цар Иван Шишман е преминал с керваните си за Никопол. Друга атракция е Крали Марковския камък за който има много легенди, но всъщност се предполага, че това е наблюдателна кула от римско време. Разбира се основната легенда е свързана с растящото в този край цвете росен, на което се преписват магически лечебни свойства. Самото име Русаля, някой свързват с русалийската седмица и русалиите, а други с плуващите в местната река Негованка русалки. Каквато и да е историята хората, които живеят в селото си го обичат много и го поддържат. Аз като човек, чиито първи спомени са свързани със село Русаля, разбира се влагам много емоция и затова през моите очи хората ще видят едно наистина вълшебно село.
Преследвайки мечтите си ние се състезаваме с времето и ... остаряваме.За това от време на време ни е нужна спирка,която всеки от нас трябва да прави,за да премине в безвремието.Там,където няма часовник,няма календар.Има само хармония между човека и природата.В това безвремие трябва да поспрем и да преосмислим приоритетите си,връзките си,да си дадем сметка за всичко свършено и несвършено,за хората,които сме докоснали и които са ни белязали.
В тези моменти,на тези спирки, ние се хармонизираме,добиваме вътрешни сили и продължаваме към следващите цели.И така до края...
Аз имам такава спирка и благодаря на Бог,че ми я даде още от детството.Винаги когато се загубя,тук намирам своя ориентир,за да продължа напред.Тази спирка се казва Русаля.Едно малко селце сгушено в дебрите на предбалкана,близо до град Велико Търново.Колко мелодия има в името и колко магия.Може би,защото е свързано с русалките,с цветето росен,което цъфти по тези места,с кралимарковския камък,с дървото на самодивите.
За човек,който не е запознат с месните легенди и идва за първи път по тези земи,улиците,къщите и хората едва ли ще го впечетлят.Русаля е едно малко отражение на нашето Отечество - политически пристрастия,които разделят хората,дребни интрижки,ей така срещу скуката,бедност...Но ако все пак успее да се потопи в магията на селото,спира да вижда негативите и преминава в безвремието.Тук рядко ще се чуе някой да се оплаква от болести или мизерни пенсийки въпреки,че всички са на години.Тук,вечер, уморени от селския труд,на по чашка блага ракийка и силно мезе,се разказват легенди,истории за хора, отдавна отишли си от този свят,но оставили светла диря след себе си...
Тези истории,които слушах и събрах, ми се иска да разкажа,за да се потопим заедно в магията на един друг свят,на едно друго време...
ЛЕГЕНДАТА ЗА ЦВЕТЕТО РОСЕН
Било към залез слънце през юни.Време,когато природата и хората се подготвяли за сън и всичко утихвало.Само песента на щурците и подрънкването на хлопатарите разбулвали тишината.От време на време се чували виковете на някой закъснял стопанин,който прибирал добитъка в яслите, и отново тишината завладявала всичко.
Сънят се спускал и над поляната край селото - ей там,по пътя към гарата,вдясно,обградена от гъста гора.Само тук растяло едно цвете, с малки розови цветчета,което отделяло такъв нежен аромат на лимон,че всеки,който поспирал да му се порадва, оставал леко замаян.Това цвете било лековито и вълшебно,поне така се носела славата му от уста на уста, и хората вярвали в него.Това цвете се казвало Росен.
В тази магическа нощ десетки каруци стоели самотно край пътя и чакали своите стопани.А там,на поляната,под синята светлина на луната,стари и млади лежели в очакване да се случи чудото.Въздухът тежал от аромата на билките.Било толкова тихо,че и най-лекия шум от счупено клонче или изохкването на някой болен,кънтяло като звън на камбана.
Колко надежда висяла тази нощ над поляната!Хора от цялата страна прекосили с каруците си равни полета и гъсти гори,планински склонове и реки,дошли тук с едничката, последна надежда да оздравеят.Цветето росен било тяхното спасение.
Дорде е жив човек винаги има надежда.Тя,надеждата,ни крепи и в най-тежките мигове от нашия живот.Ако я загубим, значи краят е наближил.Може би тайната на оцеляването на българския род през всичките години на византийско и турско робство е,че Бог ни е благословил да вярваме!И точно тази вяра ни съхранява и днес да не полудеем от геноцида,който ни се налага като българи.
И ето,пропели трети петли.Гората постепенно се събуждала от сън и се подготвяла да посрещне новия ден.Хорът от всички горски обитатели разкъсвал пелерината на нощта,за да стори път на изгряващото слънце.Животните край каруците се изправяли и започвали да потропват нервно от крак на крак.Сякаш и те предусещали,че се случва нещо важно,нещо невъзвратимо,там,на поляната,при техните стопани.
Писък и втори.О,Боже!Млада жена скубе косите си и плаче неутешимо.Животът е спрял своя ход.Никой и нищо не съществува в този миг освен безжизненото,слабичко телце,което не помръдва под завивката.До главичката му,вместо розови листенца,върху кърпичката се чернее пръст.Тази нощ съдбата била решила.
Черна вдовица стиска в прегръдките си едничко чедо и сълзите горят очите и.Върху кърпичката лежи охлювче.Значи гърбичката на детето няма да изчезне и хората ще го дамгосат за цял живот.Че то открай време е останало,ако си по различен,ако не се вписваш в общоприетите норми,обществото те отхвърля, без дори да се опита да те опознае,да те разбере.
Може би зад уродливата външност на това дете се крие нежна душа,но постепенно тази душа, обречена цял живот да доказва себе си, се изморява и се отказва от борбата.Тогава я обхваща мъката,самосъжалението и накрая злобата.Сигурно затова сме свикнали да казваме,че под грозната външност се крие и грозна душа.Но никой не си дава сметка,че тя не е била такава и само ние, като общество, сме виновни за това.
Що за участ очаква един гърбушко - се питаше нещастната майка и плачеше без спир?
Но ето воплите и писъците отстъпват място на весел смях.Отначало тихо,едва чуто,а после все по силно.Двама млади се прегръщат и никой не може да помрачи този миг на безкрайно щастие.Върху кърпичката има листенца от цветето росен.Значи скоро ще си заченат рожбичка.И смехът на младата жена оглася околността.
А нейде в далечината, гласът на селската камбана възвестява новия ден.
Балансът в природата.Едни се раждат, други умират.Наравно със здравите живеят и хромите.През есента природата постепенно се приготвя за зимния си сън,за да се събуди през пролетта,готова за нов живот.В човешкото общество, както и в природата, винаги има равновесие дори и да не си даваме сметка за това.Затова е по добре да се научим да живеем в хармония със себе си, с околните,със заобикалящия ни свят.Така ще си спестим много болки и разочарования и ще бъдем щастливи посвоему.
САМОДИВСКОТО ДЪРВО
Цялото село се изреди да гледа дървото и тази година.И пак-вчера се разтвориха листата му,днес стърчат голи,като обрулени от ураган.
-Самодивите пак са вилнели тази нощ,Спасе ! -загрижено поклати глава дядо Симо и бавно запали лулата си.Кой ли мъж ще се помине,курбан да им стане?
-Не вярвам аз на тези глупости-замислено отсече Спас.Трябва да има обяснение.Тези врели-некипели за самодивите са бъртвежи от едно време.Кой ти днес вярва на това?
-Не вярваш ти,ама нейси.Да не дава Господ ти да станеш жертвеник.Тогава ще те питам.Лани Нейчо и той като теб не вярваше,щял под дървото да спи,самодивите да варди,ама довлече ли се до селото едвам,едвам,лека му пръст!
-Ей тъй на-не вярвам!Нейчо умря ухапан от пепелянка.Докато се усети,докато дойде до тук ,докато дойде и докторът, и си умря човечецът.На всеки може да се случи.
-Говори си,говори си.Вие, младите, все знаете.Не слушате възрастните,не вярвате,светът ще променяте,искате всичко от личен опит да научите.Ами ние за какво сме тогава?Нашият опит не ви ли стига,че и вие трябва да повтаряте нашите грешки?После си скубете косите защо тъй стана?
Дядо Симо се надигна и бавно тръгна към селото като си размишляваше за живота и от време на време цъкаше с език и плюеше през опадалите зъби.
На следващата година по същото време Спас си приготви торбичка с хляб и вода,изсипа семки в джобовете си и тръгна към края на селото,където самотно стоеше самодивското дърво.Колко плака старата му майка,колко го моли да се откаже,но напразно.Рационалният ум на Спас не можеше да приеме историята със самодивите.Трябваше да има логично обяснение на случващото се и той беше решил да разбули тайната.Нали беше учител.Как да обясни на учениците законите на физиката и химията,когато самият той нямаше обяснение за случващото се.В душата му цареше смут и не му даваше покой.Вече цяла година четеше книги,свързани с природата,вечер лягаше с мисълта за дървото,сутрин ставаше със същата мисъл.Затвори се в себе си,избягваше приятелите си,дори с майка си трудно разговаряше.А тя,горкана,само се молеше пред иконата на Богородица и повтаряше,че самодивите са обладали сина и.
Слънцето скриваше огнения си диск зад възвишенията на селото,когато Спас пристигна.Дървото цялото беше окичено със зелени листенца,които леко шумяха,целувани от вечерника.
Момъкът метна на земята куртката си и зачопли семки.Времето се изнизваше бавно.Ето,откъм селото вече не се чуваше нито звук.Уморените стопани отдавна бяха заспали.Само щурците неуморно се надсвирваха и нарушаваха нощния покой.
Беше след първи петли и Спас беше позадрямал,когато въздухът затрептя от напрежение.Сякаш изплашена луната се скри зад един облак и не посмя да се подаде.Нещо идваше към дървото.Звукът беше силен и пронизващ.Сърцето на Спас заби силно.Скочи и се скри зад близките храсти.Дървото хрущеше,сякаш стадо слонове танцуваха върху него.Минаха минути,а може би и часове.Времето беше спряло.Тогава луната изведнаж отметна тъмното си було и огря поляната. Пред очите на Спас се разкри грозна картина.Дървото беше почерняло от малки дребни буболечки,които лакомо изгризваха листата му.Бяха толкова много,че сякаш някой беше хвърлил черна пелерина върху клоните му.В първия момент Спас се надигна,но после махна с ръка и се усмихна.В един момент дори и той повярва,че самодивите са дошли да играят хоро около дървото.После умората го надви и заспа.
Събуди го селската камбана,която пожелаваше добро утро на русалчани.Стана,грабна торбата си и хукна към селото,а насреща му по пътя вървеше старата му майка - изпита,бледа,цяла нощ не спала.
След няколко дена отсякоха дървото.
Ганка Славкова
В рубриката "Моят Край" може да печелите награди от магазини Технополис като ни изпращате истории за вашите любими места в България.
